Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2009 22:50 - Недосегаемият
Автор: lingaya Категория: Изкуство   
Прочетен: 1977 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 21.05.2010 23:19


 

НЕДОСЕГАЕМИЯТ

Разказът спечелил първа награда в литературния конкурс “Атанас Мандаджиев” през 2009 г.


Обвиняваха го в поредица добре планирани и изпипани кражби, а той твърдеше, че е психично болен и че не могат да го осъдят. Познаваше системата отвътре. Познаваше всичките й пропуски, слабите места на следователите и лекарите-психиатри и умело се възползваше от тях. Виртуозно манипулираше системата и това го правеше недосегаем за закона.

- Усещам, че ни прави на маймуни, но не мога да го докажа – обясни ми следователката по телефона. – Моля ти се, помогни.
И след десетина дни аз спрях колата пред полицията в С., за да освидетелствам обвиняемия.

* * *

Следователката ме чака на входа.
- Добре, че те видях по телевизията, та да те потърся отново. Няколко пъти питах за теб в диспансера, но твоите колеги разправят, че си се преместила и вече работиш само в София – оплаква ми се тя и ме поглежда очаквателно.
Не мога да й обясня, че става дума за нелоялна конкуренция, защото криворазбраният етичен кодекс на професията тълкува истината като злословие срещу колегите. Той обаче явно не им пречи да лъжат хората, които ме търсят в предишната ми служба. Вероятно така разчитат да ме лишат от клиенти. Какво пък – това е част от неудобствата да работиш само като частник. За свободата понякога се плаща скъпо.
- Кажи ми какъв всъщност е проблемът с този човек – заобикалям аз загатнатия й въпрос.
- Организира кражба след кражба. Поне петнайсет пъти сме го хващали, но губим всички дела и го пускаме, защото вещите лица дават заключение, че е невменяем и не може да отговаря за постъпките си. Имам чувството, че ги държи с нещо, защото експертизите им си приличат като две капки вода.
Разбира се, че ще си приличат, мисля си аз. Същата тази криворазбрана колегиалност повелява на психиатрите да не се противопоставят на мнението на вещите лица по предишни дела. Страхът вероятно също играе известна роля – как да оспориш мнението на колега, ако не си сигурен в своите знания. Тук пък се крие предимството на лекаря на частна практика – можеш да имаш собствено мнение, защото не си под парниковия похлупак на държавното здравеопазване. И тъй като системата не те закриля, за да оцелееш, можеш да разчиташ единствено на професионализма си.
- Ще може ли да погледна старите експертизи, преди да започна интервюто? – питам. – Колкото повече предварителна информация натрупам, толкова по-добра работа ще свърша.
Тя се съгласява, макар и не след известна вътрешна борба. После бързо ми дава допълнително пояснение, за да прикрие колебанието си.
- Този път сме обединили въпросите от две дела. Първото е за грабеж с побой, а второто – за крупна кражба. Заловили са го посред нощ в камион с два тона вносна ламарина.
- Сигурно е доста скъпа – подхвърлям аз.
- Толкова, че реших на всяка цена да те издиря – отвръща следователката и прави едно неволно сравнение в моя полза. – Още помня каква експертиза ни даде по делото срещу Г. Л. Нищо общо с тия постни едно-две листчета, дето пишат другите експерти.
Междувременно сме влезли в прокурорския кабинет и тя пъргаво нагласява записващото устройство върху бюрото. После излиза и след минути се връща с десетина листа – предишните експертизи.
Наистина са постни и като по калъп. Зад еднаквите фрази долавям не само неувереност в собствения професионализъм, но и нотки на досада и умора. И като че ли наистина има някакъв страх от подследствения.
Е, време е да видя с какво толкова плаши моите колеги.

* * *

Той идва сам и в работно облекло, изпръскано с вар и цимент. Вижда се, че работи на строеж. Влиза самоуверено и веднага си намира удобно място, където да се настани. Оглежда нахално присъстващите, но полага много усърдие да не “нацапа кабинета на прокурора”. Очевидно е съвсем спокоен. Пита дали е редно да говори без присъствието на „обществен защитник, който да го представлява”. И ако му се полага такъв, защо не сме му го осигурили. Когато му обяснявам, че на този етап няма нужда от адвокат, но може да бъде спокоен, защото при желание ще направим запис на разговора, самоуверено се съгласява.
За човек като него, който боледува от най-тежката и водеща до социално отчуждение болест, прави впечатление, че доста добре познава държавната уредба и стриктно следи за “законността на действията”.
След като се настанява, се сепва, става от канапето и фамилиарно протяга ръка към мен, експерта:
- Ти ли си психиатърката? Ти ли ще ми правиш експертизата? – следва широка усмивка и с вещ поглед ме „претегля”.
От вида му личи, че се чувства свойски в този кабинет, предразположен е да споделя и без дори да си поеме дъх, цветущо и вещо описва своя и на семейството си живот. Започва отдалече - за майка си, за баща си, за своята болест и за болестта на баща си:
- По наследство ми е тая болест. От баща ми съм я прихванал и ето виж ме – все ме кара на такива щуротии. Ако не бях болен, нямаше да ги правя – взима той диалога в свои ръце.
По едно време усеща, че аз само мълча и съсредоточено го слушам. Не е свикнал някой да го слуша. Заоглежда се много неспокойно и като вижда, че продължавам да стоя мирно и тихо, се окопитва и изстрелва:
- Сигурно няма какво да ме питаш!?
Аз не реагирам и той продължава по-смело:
– Аз съм болен и всичко е ясно, затова не се мъчи – тонът му е снизходителен и почти покровителствен. - Толкова психиатри са ме гледали и нищо не са разбрали. Аз съм сложна машина – почти философски заключава той. – Трябва специално да се учиш за мен.
Придавам си слисан вид и го оставям още малко да вихри историята и премеждията си. За лечителя и експерта умението да слушаш е истинска благодат. То ти позволява да дадеш пространство на човека пред теб, за да вникнеш по-добре в неговата философия и житейска стратегия, да изучиш стила и начина му на говорене, да изследваш вярванията и предразсъдъците му, да следиш за мимиките и жестовете заедно с неговите чувства и разбирания. Така можеш да установиш дали цялата сложна координация на психичната дейност – мисли, чувства и поведение - е в синхрон и хармония при изучаването и отразяването на реалността. Ако нещо не е наред, хармонията се нарушава и поведението и чувствата на човека стават причудливи и трудно разбираеми.
И ето че сега само с мълчанието си още в началото на разговора откривам, че при освидетелствания липсват белези, които да говорят за психично разстройство. Защото психично разстроеният човек не може да организира последователно и хармонично психичната си дейност. А този тук определено е здрав. Той е жив, артистичен, нахакан и добре организиран.
Позволявам си да слушам още известно време, за да сравня неговото качество на живот с това на останалите цигани от общността. Интересуват ме какви са ценностните и културалните му разбирания за такива морални категории като добро и лошо, позволено и непозволено.
Забелязвам, че сега вече се е отпуснал удобно в широкото канапе и многословието му се лее на воля. Накрая се уморява или му омръзва да говори и той заключава:
- Та това е. Виждам, че всичко ви е ясно. Аз съм болен и даже съм пенсиониран.
Аз пак мълча. Той изчаква малко и колебливо се изправя на крака.
- Е, аз да ходя на работа.
Сега обаче е мой ред и без да показвам, че съм чула последните му думи, ясно и студено казвам:
- Та каква е твоята болест?
Той се отпуска обратно в канапето и отговаря чинно с позагубил увереността си глас:
- Имам шизофрения – параноидна форма и затова съм пенсиониран. Инвалид съм и получавам безплатно лекарства Всички лекари го казват и го потвърждават. Защо точно пък ти се съмняваш? Мислиш се за по-умна от тях!?
Събеседникът ми бързо се окопитва от първоначалната изненада и не на шега се разгневява. Явно не е очаквал такъв отпор и упорство. Сигурно е свикнал заради огромната си заетост лекарите да претупват своите задължения. Свикнал е да се възползва от съзнателно създадения в здравната система хаос, от недоволството и неудовлетвореността, които колегите в държавните заведения натрупват заради неблагодарната и ниско платена работа. Аз обаче съм частник и не мога да си позволя някакво моментно настроение да повлияе на професионалната ми преценка.
- Това вече го чух. Сега искам точно да ми опишеш какво чувстваш.
- Напрежение, неспокойствие. Чувам гласове... майка ми се явява... Нещо ме управлява... нещо ми говори и ме кара да върша щуротии... аз не знам какво е и не съм виновен за това - механично занарежда той и аз разбирам, че е започнал да се брани и отстъпва.
Мисля си, че нещо не е както трябва. От двадесет години съм психиатър и нито един психично болен с неговата диагноза не е показвал такова настроение, енергичност и готовност открито да споделя лудостта си. Обикновено тези пациенти са отчуждени, далечни, сякаш не са от този свят. Вглъбени в собствените си преживявания, те ревниво ги крият. Отдавна са разбрали, че само да споделят какво се случва в собствения им свят и “ще бъдат тикнати в психиатрията”. Затова повеждам разговора спокойно и отдалеко.
- Аха! Разкажи повече за тези гласове и нещото, което те управлява – започвам самоуверено в отговор на неговата фамилиарност. Мисля си, че ако не го овладея сега, той ще се възползва от колебанието ми. Всъщност съм изпълнена по-скоро с досада, отколкото с професионален ентусиазъм. Август месец е и докато всички са в отпуск, аз седя в кабинета на провинциален прокурор и се опитвам да се съсредоточа върху работата си.
Гледа ме учудено.
- Ами такива... Не мога точно да ги опиша... А бе, не ме питай, ти знаеш какви... – мъжът започва да шикалкави и да гледа мрачно. Усещам, че губи почва под краката, защото открито подлагам на съмнение неговите твърдения и те не ме стряскат.
Аз пък се чувствам по-добре. Намествам се по-удобно и го притискам.
- Какви точно гласове? Опиши ги – моля го с любопитство и настойчивост.
 Вижда се, че става доста напрегнат и неспокоен, но се взема в ръце. Сменя бързо темата.
- Нещо ме управлява - казва ми да направя едно, друго, трето, пето...
- Как точно те управляват? – подпитвам спокойно, но все тъй настойчиво.
Той явно се ядосва и грубо отговаря:
- Какво ме питаш за тези работи? Казах ти!
- Не изглеждаш много уверен в това, което ми казваш. Ако това ти се е случвало, можеш просто да ми го опишеш, но виждам, че ти много се ядосваш.
Следва пауза от близо минута, в която се окопитва и сменя отново темата.
- Има моменти, когато съм си на себе си... Как да ти кажа, не съм полезен за себе си. Не ми се живее. Ходиш на работа, трето, пето...
Казва всичко това със сговорчив и разбиращ тон.
- Изглежда така, сякаш работата не ти е приятна?
- Въобще нема справедливост.
- Защо?
- Всеки гледа да направи така – той да е добре, а другият да не е добре - завършва фразата и демонстративно изчаква моята реакция.
- Откъде идва тази несправедливост?
- Хората ги оприличавам на шимпанзета, маймуни де, които гледат просто да те изядат – приповдигнато заявява той. – Не е справедливо.
- Доста мрачна житейска философия – констатирам с благ тон.
- Какво значи това?
Обяснявам спокойно и с уважение към него.
- Ами мрачен е светът и не е справедлив – пояснява той, като внимателно следи реакцията ми. Изглежда, че мобилизира всичките си социални умения, за да намери верния тон и път към слабите ми места.
- В какво се изразява несправедливостта? – продължавам нехайно, усмихвайки се наум, защото той дори и не подозира колко добре го разбирам.
- В това, че всеки мисли нещо. Мисли нещо, че съм луд...
- Ти откъде знаеш?
- Просто гледам. Аз въобще не съм луд – заключава наперено.
Личи му, че отново е започнал да се чувства комфортно. Изразът на лицето му е на човек, който се радва на спокойствието и живота. Езикът му е стегнат, точен, с богат речник  - за разлика от езика на другите цигани, които са дали обяснение по преписката – и той борави със значителни знания за средата, в която живее. Мисля си, че е доста обигран и започвам да се чувствам творчески активна. Интересен ми е неговият живот, средата, в която живее.
- А защо ходиш по психиатри?
- Да се лекувам от това, което ме тормози. Некой ми говори. Той е много. Той е съвъвкупност от хора, от дадени гласове – майка ми, приятели, за които немам спомен. Имам чувството, че ако си отворя главата, имам некакви пластини...
Преставам да го слушам, защото изведнъж се сещам защо още като видях името му на корицата на съдебната преписка, то ми се видя смътно познато. Всичките му досегашни обяснения са неубедителен и твърде пестелив вариант на лудостта на баща му – дългогодишен пациент на психиатричния диспансер. Аз съм била негов лекуващ лекар и зная с подробности цялата му налудна система. Това, което чувам в момента от сина, е бледо папагалско повторение на обясненията на бащата. И то обяснява защо синът е влязъл в психиатрия веднага след като са го заловили за пръв път. Озовал се в една стая заедно с баща си и колегите подозрително бързо му лепнали същата диагноза.
Връщам се на последните думи, които съм чула, и го притискам.
- Какви пластини?
- Нещо може да е ... – той видимо се затруднява и става неспокоен. Започва да се върти и отклонява очи от моя поглед. Някое време се чуди как да смени темата и накрая се предава:
- Ами не знам.
- Как така не знаеш? Само ги опиши. Нали ти се случва и можеш да го опишеш?
И като забелязвам, че става още по-неспокоен, усилвам натиска:
- Или си го чул отнякъде?
Сега той стисва устни и се заглежда в пода.
- Опиши го! – почти заповедно казвам аз.
Лицето му се зачервява и той започва да говори бързо и на пресекулки:
- Не мога да се тормозя. Не виждаш ли? Ще ми докараш гласовете и ако това стане, не знам какво ще се случи. Ще ме вземат дяволите и ще направя нещо лошо – смръщва се, хваща се за главата и театрално затваря очи.
Мисля си развеселена: „Я, колко услужливи гласове!” и продължавам гласно:
– Това е много любопитно. Знаеш ли, че за целите на експертизата е добре да ми покажеш колко силно можеш да се ядосаш.
И той продължава много вдъхновено, усетил онова чувство, което му внушавам: „Аплодисменти!”.                                    
- Виж сега. Аз съм такъв. Опасен съм за себе си. Опасен съм и за другите, да знаеш. Така писаха лекарите от диспансера. Като лежах в Съдебната в Ловеч, и там се бояха. Караха ме да правя разни неща, но аз се нагълтах с пирони и те ме оставиха. Ей за това съм опасен – вдига ризата си нагоре и показва белега от операция на корема.
Това за пироните вече го знаех, но знаех още и че не е гълтал никакви пирони. Изхитрил се и преметнал с конец през гърба си два пирона, които излезли на рентгеновата снимка. При операцията, естествено, не ги намерили.
Знаех още, че пиел газ, алкохол и халоперидол и че всичко това е наплашило колегите психиатри. Той се опитва да ме манипулира, затова трябва да прехвърля отговорността за живота му в негови ръце.
- Това, че си опасен за себе си, вече го знам и хич не ме интересува. Ако искаш, живей, ако искаш, умирай. Тук аз не съм лекар лечител, а експерт, и не ми пука какво ще правиш със себе си. По-добре ми кажи как си опасен за другите.
Виждам как изведнаж се свива и погледът му става объркан. Явно губи почва под себе си и започва да пелтечи.
- Ама как... как така не ти пука? Ами като умра, теб ще съдят. Ще идеш в затвора.
Аз подминавам заплахата и замечтано подхвърлям:
- А животът е хубав. Срещи с приятели, сватби, купони... Ех, че време е сега навън. Виждам, че бързаш да се върнеш на работа, за да получиш надницата и да се забавляваш.
Той се ококорва смаяно.
- Какво става? Нещо не виждам да си опасен дори и за себе си. Май не ти се мре точно сега? Изглежда, че искаш да избегнеш смъртта, затвора и психиатрията – казвам леко насмешливо, като го гледам право в очите. - Виж какво, мисля, че ти сега ме будалкаш. Всъщност ти ми разказваш историята на баща си и се опитваш да симулираш. Аз знам това и го разбирам. Аз съм добър лекар.
Човекът скача като ужилен от стола и нервно започва да крачи из стаята.
- Виж, мен са ме лекували и в психиатрия, и в Ловеч психиатрия съм лежал. Ти ли знаеш повече или всички други лекари, дето са ме гледали? Ако искаш да знаеш, ако ти беше добра, щеше да работиш в отделението, ама са те изхвърлили! – той става видимо нападателен и се опитва да дискредитира професионалните ми умения, тъй като нарушавам сигурността му в прикритието на болестта, което си е избрал.
Аз обаче не обръщам внимание на казаното и питам още по-настойчиво, но със сговорчив тон:
- Какво ти говорят тези гласове? Хайде, не се сърди, на мен наистина ми е интересно. На мен наистина можеш да ми разкажеш всичко. Не аз съм тази, която ти причинява злото. Опитвам се да ти помогна и ако имаш нужда от истинско лечение, да ти го предложа.
Като разбира, че все пак се интересуват от неговите преживявания, се взема в ръце и се опитва да бъде по-информативен.
- Да си ида там при тех. Там е по-свободно и по-хубаво... Смятам там да е по-реален светът. При Господа по-точно... – започва той нова тема.
Вече съм забелязала, че винаги, когато е притиснат и не може да намери изход, взема на въоръжение похвата със сменяне на темата. Казвам му го, но той упорито продължава по пътеката, която е избрал.
Защо пък не? Вече се чувствам съвсем комфортно. Климатикът е пуснат, жегата е прогонена навън и аз мога да си позволя повече професионално творчество в интервюто. Оставям го да говори.
Разказва за начина, по който си представя рая.
- Сега губя спомени – започва артистично той, а лицето му придобива сервилно изражение. - Искам нещо да се сетя и ми изчезне.
Аз се засмивам и го връщам на темата за рая.
- Не е като тука. Тук не си облагодетелстван.
- Какво значи да си облагодетелстван? – питам наистина много учудено.
- Човек да седне някъде и никой да не го закача. Да яде и да пие. Да се весели.
- Това ми звучи като да не работиш, като да нямаш грижи?
Видимо се оживява.
- Правилно. Така е. И смятам, че това може да стане.
- Доста съблазнителни обещания има Господ... – подхващам разбиращо и подкупващо. Той начаса ме прекъсва.
- Много!
- На човек му се приисква да отиде при него. С тебе как е? Ти искаш ли да идеш при Господ?
Въпросът е уловка и човекът придобива много объркан и напрегнат вид. А сетне пак сменя темата.
- Искам да те питам нещо - казва.
Мълча изчакващо и той продължава:
- Защо се трепят животните? И те душа имат. Господ не е дал да е така. Ние сме злояди и се изяждаме един друг – отбелязвам наум този далечен намек за това, което става между него и мен. - Виж сега, ние с теб си говорим, ама ти после ще пишеш нещо. Ей на това му викам изяждане.
Изглежда усеща, че днешният разговор е по-различен от всякога, и това го подтиква да се самодоказва. Житейската му философия е доста здрава, което означава, че е по-интелигентен, отколкото е склонен да показва, мисля си аз и му давам обратна връзка в неочаквана за него посока.
- Виждам, че си състрадателен към животните. Не разбирам защо след като си толкова жалостив, така злобно и жестоко си набил и ограбил този човек?
- Отричам. Никой не съм бил – и отново сменя темата. - Майка ми е жива. Винаги й чувам гласа и си говорим. Сядаме и на кафе си говорим. Говорим си за Господ. Затова, че трябва да сме жалостиви и да се вслушваме в думите му.
Продължавам да не му давам право на свободен избор на тема и го връщам към “симптомите на болестта му”.
- Казваш, че си болен и че взимаш лекарства. Какви лекарства взимаш?
- Хлоразин, халоперидол и паркизан – издекламирва той и хвърля на масата рецептурната си книжка и три блистера от лекарствата.
Взимам единия блистер и внимателно го оглеждам. Нещо не е наред, но не мога да се сетя какво. После съобразявам и отварям книжката, за да проверя догадката си. Измамата лъсва пред очите ми и аз зная, че в ръцете си държа веществено доказателство, което ще наклони мнението дори на един предубеден съдия. Но затова ще му кажа по-късно. Сега трябва да му дам увереност, че е безопасно да споделя с мен.
- Ти каза, че си говорите с майка ти на кафе.
- Така е.
- Когато си сам, чуваш ли тези гласове?
- Само като си говорим с майка ми на кафе.
Разтварям учудено очи.
- Повечето гласове са в мене – пояснява той неуверено. - В главата са. Мъжки, женски.
- И за какво ти говорят?
- За Господ, за агресивността. Ако некой ми повдигне кръвното. Като ми каже прека дума и не ми се изпълни желанието, ставам агресивен. Псуват ме приятели по махалата. Че съм луд, псуват – улавям го да следи активно реакцията ми. - Аз много мразя да ме псуват.
- И тогава какво правиш?
- Отивам и му викам, че не е хубаво, и стане белята.
- Ти виждаш човека, говориш с него!?
Той продължава, сякаш не ме е чул:
- После се извинява, ама вече е станала белята.
- Не изглеждаш много уверен в това, което казваш. Хем чуваш гласове, хем пък си говориш наяве с приятелите и майка си. Нещо не ми се връзва. Баща ти е разправял за своите гласове, но ти не можеш да ги опишеш като него. Не си ги изживял истински. Вижда се, че се опитваш да го имитираш. Разбирам, че се стремиш по всякакъв начин да избегнеш наказанието, но ти си нападнал човек, а това е подсъдно.
 Много е ядосан и възбуден, тъй като изказвам съждение, което противоречи на твърденията му. Изглежда притеснен и несигурен: нещата като че ли му се изплъзват. Опитва се да навакса и прави сериозна грешка.
- Аз не слушам пациентите. Аз слушам самия себе си. Аз съм много самонадеян. Никога не слушам никой друг.
- Ти обичаш да си тартор и да командваш другите – продължавам да го подвеждам. Само така мога да стигна до истината, която се опитва да скрие. Вече знам, че никога не е имал психична болест, но е подвел колегите да му поставят невярна диагноза. И тази диагноза му е позволявала години наред да избягва наказанието. – Изглежда си много умен и затова успяваш да ги организираш и да ги ръководиш успешно?
Оживява се и се показва много артистичен, сервилен, хистрионен.
- Ами така е! – възкликва с подчертано учудване. - Ти си много добра. Откъде разбра? Аз наистина съм много самонадеян и мога да командвам другите, и не позволявам другите да ми правят това.
Зная, че сега няма нужда да го подтиквам да се хвали, затова мълча разбиращо. Той сияе от радост, че някой го разбира така добре.
Мобилният му телефон иззвънява и той говори кратко и делово. Живо и приповдигнато обяснява как да продължат някаква работа. Затваря телефона и самодоволно отбелязва:
- Виж сега, и тея не могат без мене.
- Обичаш нещата да стават по твоя начин. По начина, по който ти харесва?
- Ами така е. Всички искат да е така. Всеки се бори да прави така.
Отбелязвам си, че прави вярно философско наблюдение и съждение – нещо, което не е по силите на хора с неговата диагноза.
- Какво става, ако нещо не ти харесва?
- Избягвам го... А сега вече трябва да ходя на работа.
Не мога да не му се възхитя. Един колега ми се беше оплакал какви проблеми е имал с овладяване на интервюто: “Той винаги контролираше ситуацията, а това ме ядосваше и бързо го изписвахме от диспансера.”
Сега се опитваше да повтори същия модел. Телефонът иззвъня и мъжът много ловко се опита да се възползва от паузата в диалога.
Решавам, че е време да му разкрия същността на ситуацията.
- Виждам, че си тръгваш. Изглежда така, сякаш си приключил разговора и сега се сбогуваш.
- А-а-а, разбра ли най-сетне? Нали ти казах, аз така правя.
- Да, знам – искаш да контролираш ситуацията. Сигурно много хора си “прекарал” така?
- Ей, много си умна, но сега нямам време и трябва да тръгвам.
Той понечва да отвори вратата, но когато долавя подигравката в гласа ми, ръката му замръзва на бравата.
- Чувстваш се победител, но бягаш от полесражението като страхливец и повален. А и не си в позиция да диктуваш нещата. Ти си в прокуратурата, а аз съм експертът, от когото зависи къде ще се озовеш след делото. Но виждам, че много те е страх и не знаеш какво да правиш освен да избягаш. Сигурно схващаш, че този път нещо не е наред – продължавам да сривам увереността му. – Разказа ми повече, отколкото си мислеше, че ми казваш.
Гласът ми става остър и режещ.
- Вече знам какво да пиша в експертизата, така че затвори вратата и седни. Човек е добре понякога да си затваря устата.
Очите му избягват моя поглед и той сяда, изгърбен като бито куче.
- Сега да ти кажа някои неща. Ти изобщо не си болен и нямаш нужда да се лекуваш. Затова и не си пиеш предписаните хапове. Показваш ми рецептурната книжка за доказателство, че си купуваш лекарства. Показваш ми и плочката с таблетки. Но всички станиолчета са скъсани в една и съща посока, което означава, че си ги изчоплил с един замах – сигурно малко преди да влезеш тук. Хващам се на бас, че таблетките още са в джоба ти.
Той неволно посяга с ръка към джоба на панталона. Отбелязвам си, че преди да го освободя, трябва да поискам от прокурора да го обискират и да опишат в протокола всички намерени таблетки. Лицето му става кръв червено и той тръгва ва-банк:
- Нищо не можеш да докажеш! Знаеш ли откога имам рецепта?
- Точно от две седмици – отсичам. – От деня, когато прокурорът ти е казал, че днес ще те интервюирам. А в аптека не си влизал от десет месеца. От рецептурната ти книжка разбрах, че си купил лекарствата едва днес. Най-много преди час, защото тук аптеките отварят в девет. И съм сигурна, че таблетките са у теб, защото не можеш да изгълташ половин опаковка лекарства толкоз бърже.
Демонстративно поставям пръст на звънеца, за да не се изкуши да глътне веществените доказателства. Той се заглежда в обувките си и аз продължавам да разобличавам хитростите му:
- По-рано ми каза, че обичаш да контролираш нещата – казвам аз и правя малка пауза, за да променя интонацията си. Усещам, че съм се ожесточила, а това, което трябва да стигне до съзнанието му, не е моето ожесточение. Той трябва да проумее, че не може да контролира всичко и всички. -  Виждам, че отчаяно се опитваш да контролираш и този разговор. Бягаше от трудните отговори, сменяше темата, а накрая се хвана за телефонния разговор като удавник за сламка и хукна да бягаш. Пропусна само да ме попиташ дали аз съм те освободила.
Самочувствието му е смачкано, но самолюбието не му позволява да признае поражението си. По лицето му личи, че се чуди каква линия на поведение да избере. Накрая поглежда към вратата – да не би да влезе някой от прокурорите, бързо се пресяга и дръпва кабела на записващото устройство. Сетне тихо изсъсква:
- Не можете да ме осъдите. Знам как да ви преметна. Я колко документи имам! Във всички пише, че съм луд. Виждаш ли - и пенсия сте ми дали. А сега да видя как ще ми я вземете. След тебе и тройна експертиза ще има. Ако трябва, и петорна ще ви извъртя, но няма да се дам. Не си ти единственият психиатър. И други има – той се разгорещява все повече, но все пак не сваля поглед от вратата. - Знам ви цаката. Всички ви е страх. Ако трябва, и бензин ще пия и пак няма да ме вкараш в затвора. Колко още като тебе съм прекарал. И ако щеш да знаеш, нямаш никакви свидетели...

* * *

След два месеца съдът го изпрати в затвора.

Ангелина Кожухарова

 




Гласувай:
1



Предишен постинг

1. анонимен - Велков
21.01.2011 19:17
Чудесен разказ!
цитирай
2. анонимен - Възможно ли е това?!
24.01.2011 10:16
Д-р Кожухарова отли4но си се справила с "недосегаемия"!Добре4е си успяла да се справиш ,но много внимавай с такива "луди"!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lingaya
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 163115
Постинги: 20
Коментари: 128
Гласове: 82
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031