Д-Р АНГЕЛИНА ДАВИДКОВА*

"Светът изглеждаше злобен, а той – мъничък и самотен. И трябваше да оцелее. Затвори се в себе си. Стана много чувствителен. Болката му беше погълнала целия свят. Загуби сетива за радостта и удоволствието от близостта с хората."

Толкова дълго си затваряхме очите за детската агресия, че не искаме да ги отворим, макар тя вече да е нетърпима. Трудността идва оттам, че за да се преборим с нея, първо трябва да надвием агресията в самите нас. И за начало да се научим да я разпознаваме.
Всяко агресивно действие е предпоставка за пораждане на ответна и възпроизвеждаща се до безкрай агресия. Агресивното действие е поведенчески модел, който за първи път се усвоява в семейството.
Децата се учат на човешко поведение от родителите си. Те плачат със сълзите на майка си, смеят се със смеха на баща си. И се формират като мъже и жени отново по мярката на своите родители. Колко силна е тази идентификация откриваме в поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото.
Появата на едно дете разстройва устоите на досегашните житейски концепции на мъжа и жената. Способността им да посрещат трудностите, ограниченията, отговорностите и последиците от акта на раждането е компрометирана. Нека не забравяме, че родителството не е даденост. То не се изчерпва с раждането на детето, а е функция, произтичаща от особеното взаимоотношение с децата. Да бъдеш Баща или Майка и успешно да съчетаваш своите желания с желанията на партньора и децата си е въпрос на възпитание, умение и научена компетентност.
Децата отнасят лошото настроение на родителите, породило се от разочарованието от партньора, от нарушения поведенчески модел на свободната жена, от проблемите в службата, безработицата и безпаричието, тоест от всички житейски предизвикателства. И колкото по-често родителите водят “показни" битки помежду си, толкова е по-голяма вероятността същото агресивно поведение да имат и децата.
Често пъти второто дете се появява като императив от старите разбирания. “Ако нещата с мъжа ти не вървят, роди още едно дете.” Интересно как толкова малко и нуждаещо се от цялото ни внимание същество ще реши проблемите на възрастните. И тогава сривът е налице. Не едно, а вече две деца са “виновни" за нашата некомпетентност. А правилният път е родителите да потърсят професионална помощ; държавата да създаде училища за родители. В такава професионална консултация се изследват нови, по-ефективни поведенчески модели в общуването с децата и агресията като модел се преодолява и забравя.
Агресията избуява върху гнева, който се е породил поради поредното препятствие към постигането на желаното. Когато не са доволни от направения от тях самите избор на партньор, родителите най-често си го изкарват на децата, като при това агресията им е не само словесна, но и физическа. Така детето усвоява първия си поведенчески модел на разрешаване на конфликти от родителите си. Този модел се пренася в детската градина и училището, където други също тъй некомпетентни хора - учителите - го продължават и подклаждат. Както в семейството, така и в училището поведението на възрастните се люшка между съблазняването и агресията.
Самите учители не са компетентни за емоционалните и психичните кризи, които съпътстват израстването на детето. Те се опитват да ги разрешават по познатия и уродлив маниер на насилственото възпитателно налагане, а не на партньорството и индивидуалния подход. Защото да съзнаваш и откриваш агресията и насилието вътре у себе си е много раняващо и понякога емоционално изтощаващо знание.
Именно затова в училищата трябва да работят добре обучени и компетентни професионалисти – училищни психолози, които да са магистри по детска психология, а всички учители задължително да са минали двусеместриален курс по детска психология. Защото ако те не познават естествените кризи, съпътстващи детството, и не разпознават отклоненията, няма как да изградят ефективно поведение в общуването си с учениците.
За да е в състояние да помага на деца, които са жертва на насилие или живеят в агресия, психотерапевтът трябва да се е сблъсквал със собствените си агресивни чувства, да ги познава и владее. При работата с такива деца личните преживявания често са подвеждащи и ако човек не притежава съответното обучение и професионална компетентност, може само да навреди.
Децата приемат заплахите буквално и се чувстват застрашени и несигурни с тези, които ужким ги обичат. Те започват да приемат за нормално обичта да се изразява с агресия. Чувството за обич се измества от гняв, грубост, обиди, нарастващи агресивни действия. Не бива да се забравят и социокултуралните условия. Колкото по-лоши са социалните условия, липсата на житейска компетентност и грамотност, толкова по-разпространена е агресията като поведенчески модел.
Всъщност агресията е социално неприемлив модел на разрешаване на конфликти и трудни ситуации, при който агресорът възнамерява да нанесе увреда на жертвата. Заради липсата на задръжки, затруднения контрол над импулсите и малкия им социален опит агресивността у децата придобива ужасяващи размери - чак до тежка телесна увреда и убийство. След такава агресивна проява децата са като изпепелени и безчувствени. Те нямат сетива за болката и страданията на другите, защото самите те са болка и страдание, а отдавна няма кой да ги посрещне и успокои.
________
* Д-р Давидкова е психотерапевт и психиатър, разработила е проект за обучение на бременни и майки с деца до едногодишна възраст. Липсва само институция или организация, която да финансира пило

Даже не си представях колко трудно е да си майка. Преди да осиновя дете бях потърсила психотерапевт за да съм наясно с функциите си, с нагласите си да бъда майка. Не е лесно да отглеждаш деца. Да обърнеш гръб на собствената си болка и нараняване и до утешиш нараненото си дете. Това винаги ми е било най-трудно, но вече се справям. Живея радоства защото разпределям времето си между съпруга си и детето си, а това е най-важно. Разбира се работя, но когато се налага спирам.
Благодаря за статията. Не бях я чела в вестника.